Разговор с летяща снежинка

(ледена приказка с неочакван край)

Имало един Малък таушан с голяма бяла пухена шапка. В нея той криел на топло дългите си уши - от лоши думи и заядливи снежинки. Ден след ден гледал снежното небе - търсел сред него приятел - някой закъснял за вечерния чай от снежинки гълъб. Но в небето летели само малки ледени кристалчета с огромно самочувствие - заради перата от бяла пуйка, закичени по реверите им.
 Вечер след вечер Малкия таушан преглеждал небесната си поща и не преставал да чака писмо от някой закъснял за вечерния чай от снежинки гълъб. Сутрин отварял прозореца, поливал червеното цвете в саксията, но мечтаел за цяла градина с макове и за вятър - разбира се - за да им свири, докато те танцуват. После поглеждал небето - ледената ушанка на Света , намазвал си филия със сладко от звезди и продължавал търпеливо да чака... От часовника в стаята му се смеели минутите, а секундите - по-малките им сестри - все му повтаряли: котаракът Рижко влезе в часовника и изяде времето. Малкия таушан грижливо покривал ушите си, отварял прозореца, затварял го, после пак го отварял и пак го затварял... Веднъж така останал насаме в стаята с една заядлива снежинка: Няма гълъби по планетата - викала истерично тя. Няма гълъби! А и планета няма! Котаракът Рижко изяде времето... Но то остана топло за сезона... - чул се от ъгъла гласът на Малкия таушан, който пак отворил прозореца и независимо от нахлуващия студен въздух, продължил да полива червеното цвете в саксията и да мечтае за цяла градина с макове...




... Мислех да нарисувам нещо, мислех да нарисувам небето, но не успях. Сигурно заради вятъра в Ледената ушанка на света... Но се сетих, че мога да ви подаря нещо истинско и топло - ето: