И ако времето за мен не стигне
да ви изпея трудната си песен,
не тръгвайте със камъни в торбите
към думите на мойта ранна есен...
И в двора ми не влизайте, когато
животът ми на пръсти преминава
край облака, усмивката, дървото,
с които сутрин си поделях хляба.
Не влизайте във стаята, в която
приспивах дълго важната си шапка -
с една огромна дупка по средата,
но дом за тъжни паяци и мравки...
А видите ли цъфнало дървото
и от пчели денят да наедрява -
не давайте на враните да кацат
по клоните, защото ги раняват...
И приютили бялата ми болка,
пчелите мойта песен ще запяват!
...Камбаната, нашарена за празник
и влакът, който все ме отминава...



P.S. Благодаря на неизвестния фотограф, който видя сянката на моята шапка, докато си говори с мравките по планетата за важни неща.